Откъс от книгата

Часът е някъде към 21 вечерта; денят е 9 януари 2001 г. Зима, та зима. Аз съм се проснал на леглото в апартамента си в центъра. Макар че… не съм много сигурен, че съм точно там. Ако съм там, то краката са ме довели автоматично от супердепресиращата сива и ужасно студена спирка в Мюнхен Фрьотманнинг дотук. Някъде към сръбско-унгарската граница загубих понятие за време и пространство и изпаднах в безтегловност, макар тялото ми да беше сгънато на хиляди малки части по време на всичките 1500 километра, които изминах за последните 29 часа. Сега реанимирам. Едната чанта метнах някъде към входната врата, раницата май все още е на гърба ми, а огромният куфар с книги, луканки, кашкавал и лютеница... дали не оставих в подножието на стълбището...

Като в някаква абсолютно фантастична зона на здрача си спомням думите на майка си:

– Ти никога не си ял лютеница?! Или луканка! За какво ти е тази книга… на Вера Мутафчиева. Нали английска филология ще учиш?

Думи, думи, думи срещу книги, луканка, кашкавал и лютеница. Когато се прибрах за Коледа за първи път от Германия, осъзнах, че за никаквите три месеца и половина, които бях прекарал там, България ми липсва ужасно. Или ми липсваше мама, вкъщи, чувството да не мисля за работа, за пари, за прехрана. Не знаех точно, но исках някак да си взема от това чувство в куфара за към Германия, когато се връщах обратно.

Е, сега съм тук! Луканките са долу. Чувството на безгрижие и безопасност се изпари мигновено с излизането през КПП Кулата. И луканката се превърна в един прост сух колбас, през който е минала точилката. Нищо повече.

Пари нямаше, затова този път връщането беше с автобус. Тогава изборът беше между две фирми. Избрах малко по-луксозната. Луксът се изчерпваше с това, че самите автобуси бяха малко по-нови. Но далеч не означаваше, че има тоалетна на борда за целия път от първоначално обещаните 20 часа. Не, тоалетните изискваха специално спиране на автобуса на места, предварително определени от шофьора според… подозрителни лични съображения. И бяха точно разписани на всеки 6 часа. Предварително! Извън графика се спира само ако ни спре полицията! Разбрахте ли? И никой да не си сваля обувките, че смърди токсично.

Но съдбата искаше да ме откаже от пътуването с автобус още от София. На автогарата, около 30 минути преди самото пристигане на автобуса, вече се сканирахме бъдещите обитатели на това чудо на техниката, което щеше да измине разстоянието между София и Мюнхен за никакви си 20 часа. Мълчахме си и се гледахме, така, под мустак.

Имаше студенти, но преобладаващите бъдещи пътници бяха крайно мистериозни субекти, които носеха много неща по себе си, което пък от своя страна им пречеше да се движат свободно. Двама мургавели бяха натъпкали нещо в чорапите си и не мръдваха от местата си. Само от време на време се навеждаха, за да проверят дали съдържанието на чорапите – не краката, а другото, е все още на мястото си. Плътно около тях пърхаха две дами на видима възраст 30–40 години, които явно отиваха на някакво травеститско шоу, защото тоновете грим буквално се разливаха по тях от мъглата, миризмата на пушек и изобщо от тази тежка сивота, която е толкова характерна за София през януари.

Докато оглеждах съкилийниците си, баща ми ме сръчка:

– Само гледай да не се паднеш до тоя Галфон!

И ми сочи мъж с огромен сив кожух, с шапка бомбе, боядисан мустак и боядисана черна къдрава грива до раменете. Пушеше пура (!), а коремът му беше с размерите на някогашния мавзолей на Георги Димитров. Изобщо цялата му осанка те караше да преглътнеш от внушителност и лека погнуса.

– Е, няма как! Виж го какъв е важен. Той не може да се събере на една малка седалка.

Обаче, както съдбата, пак казвам, го беше нарочила, при идването на автобуса същото това чудо на естетиката и хигиената се намърда спокойно на третия ред в автобуса. И кой е на мястото до него, но до прозореца? Разбира се, че някогашният пасажер на унгарските авиолинии – аз. Майко мила! Миличка! Тук ли ще ме оставиш! Мисля, че е лошо да пътуваш със самолет и изведнъж да се посееш в автобус. Винаги трябва да е обратното, защото иначе чувството за падение, унижение, и най-вече желанието да запазиш вътрешните си органи от пълно смачкване са всепоглъщащи.

Майка ми едва сдържаше сълзите си. Дали ще ме види отново някога? На какво ме предава тя?! На кого ме оставя?! Баща ми, както винаги, бе по-рационален:

– Пази се! Гледай да се опазиш, докато стигнете в Мюнхен! Най-добре не слизай изобщо от автобуса.

Аз и да искам, с Галфона до мен, нямаше как да сляза от този автобус до момента, в който той не реши или да ме притисне малко по-силно, както така удобно съм застанал до прозореца, с което да ме освободи веднъж завинаги от всички мъки на тоя свят, или ако реши той да слезе.

Заемането на моето си малко местенце – 3А, до прозореца в автобуса, очаквано беше достойно за олимпийска титла по акробатика. Когато се доближих до кожухеното чудо с мазната къдрава коса и боядисания мустак, поспрях. Трябваше стратегия за моя поход към място 3А. Огледах се, прокарах вектори насам натам из целия автобус. Мислено завъртях и един пергел, за да видя дали изчисления с радиус ще дадат по-обещаващи резултати. И се почна едно такова:

– Здравейте! Следващите два дни ще пътуваме заедно до Мюнхен. По някакъв начин трябва да се добера до мястото си. Може ли като начало да махнем този куфар, който държите в ръцете си и който изцяло е покрил моята седалка?

– Ммм...

Нямаше да пусне куфара!

– Добре, а дали е възможно да поставите левия си крак върху пътеката, така че да образува деветдесет градуса спрямо седалката, след което корпусът на тялото ви да отиде на около двайсет градуса от крака, който е върху пътеката, а куфарът да сложите временно на земята?

Сметката ми беше внушителна, точна и вдъхновяваща, поне съдейки от следващата реакция:

– Виж кво, тоя куфар нема да мръдне от ръцете ми, ако ще атомна бомба да взриви тоя автобус. Наясно ли сме! Аре минавай, че нема с тебе да се занимавам целото пътуване!

Тръгваше на зле... Дали да не се откажа? Само три месеца съм бил в Германия! Все едно съм бил на някаква супердълга екскурзия. Добре, ама майка ми и баща ми ме гледаха със силно принудени усмивки, като да ми вдъхват кураж, че с всеки ден в Германия вече ще става по-добре; че зимите в Германия не са сиви – цветни са и са пролетни.