Откъс от книгата

[…] Трябва да призная, че имах вече някакво понатрупано самочувствие. Истината беше, че на писмените изпити, с които започнаха да ни стрелят още от първата седмица, аз бях абсолютен, непобедим лидер, първенец без конкуренция. Разбирах ги задачите. Вярно, учех денонощно, но ги разбирах перфектно. А много от немските колеги ги късаха като за световно. Двама вече дори заминаха по трасето, защото ги скъсаха на три изпита, а скъсат ли те три пъти в немски университет, заминаваш. Но за мен такава опасност нямаше. Изпитите винаги бяха анонимни и съдържаха само и единствено задачи от органична и неорганична химия. Никакви текстове. Нищо. […]

[…] Колкото другите лаборатории бяха подредени и бляскави, толкова моята беше някакъв пълен хаос. И аз в началото правех списъци, в които описвах нещата без имена, по мой си тертип. Вместо да използвам имената на съответните професионални предмети, си измислях свои. Например:

Горелка жълта с драскотина под формата на облак – 1 бр.

Горелка жълта малко по-голяма от предишната с Х до изхода на газа – Х го бях нарисувал с химикал, което шокира асистентите, които казаха, че съм можел да я взривя тая горелка, та ми я взеха.

Колби с дължина на средния пръст – 7 бр.

Колби с дължина на химикалка с капачка – 30 бр.

И така нататък. Естествено, този метод не работеше. Не работеше не само защото така и не исках да им науча имената и обозначенията на сичкото посуда в тая ми ти лаборатория, но и защото не намирах почти нищо от списъка на следващата сутрин.

Причината беше проста: не си оставях колбите за миене, а те трябваше да се мият по специален начин в някакво специално помещение и тинтири-минтири. Аз ги преплаквах и веднага ги задействах в следващия експеримент. Та много от колбите се чупеха. Други просто изчезваха.

Ходех си с горелките насам-натам. Бяха ми интересни. Неведнъж се опитвах да си сгрея кафето с тях или пък да си разтопя химикалката. Ми интересно ми беше! Не бях виждал на такова близко разстояние горелка до този момент. Броя на съсипаните горелки остава неизвестен до този момент за мен.

За два месеца експерименти бях спастрил толкова материал, колкото цял випуск не беше успял за цяла година. Краузе, разбира се, не пропусна да подчертае този факт. А аз изиграх пред всички танц на победата и крещях на шега, но в истерия: „Олимпийско злато за България! Бихме целия отбор на Германия!“. Колегите се смееха. На Краузе не му беше смешно и не спираше да повтаря, че ако не спазвам изискванията за безопасност, ще ме сложат в лаборатория с някой от асистентите. Куче със салам ще плашиш! Тъкмо аз ще си топля кафето на горелката, а тоя ще ми търси анионите.

Цялата сага не приключваше с лековатото ми отношение към материалите. Спомняте си, вероятно, че споменах за един бидон в лабораторията. Странно присъствие на точно този домакински съд, мислех си в началото. Оказа се, че е меганеобходим и важен. В него не слагаме сурова туршия, а изхвърляме остатъците от опитите, които сме сътворили в колбите.

Ползвах го – не е да не го ползвах. Но и тук нещо бях пропуснал, и то очевидно. Докато трамбовах из лабораториите на колегите, ми правеше силно впечатление, че техните бидони бяха нормални, стояха мирно, бяха чисти, спретнати и съдържаха много малко химичен отпадък. Но моят си живееше собствен живот.

Първото, което учудваше до безумие хората, които ги изхвърляха веднъж в седмицата в някакви специални контейнери, беше, че моят винаги е препълнен. Ама не просто до последната резба, а аха-аха да прелее. Но по-странното беше, че в моя бидон се случваше нещо. Нещо странно, интересно и страшно едновременно. В моя бидон се случваше Страшният съд. Нещо там не спираше да ври, да подскача, да съска и да движи съответно този съд. Всеки път, когато изхвърлях нещо в бидона, ставаше интересно, така че реакциите там се усилваха неимоверно. Толкова бях свикнал с този така любопитен факт, че изработих стратегия, според която по време на хвърлянето на забъркания бълвоч силно отскачах назад, тъй като неведнъж или два пъти се случваше бидонът да изригне и да бъда залят от еликсира, който самият аз бях произвел. В резултат на това моята престилка единствена изглеждаше доста откутюр – имаше всякакви цветове по нея плюс много обгорени места, конци се стелеха от разядената материя и т.н.

Без да искам, ми тръгна име на човек, който малко прекалява с темперамента на своите експерименти. Разнесе се мълвата и по другите лаборатории и никой не ми даваше да си изхвърля химичния отпадък в неговия бидон. Ингрид беше най-несговорчива в това отношение:

– Да, здравей, съкровище, само да метна тука тая каша в твоя бидон, че моят пак ми е сърдит и ме е страх да му отворя капака!

– О, не! Ти – не! Няма да изхвърляш каквото и да било в моя бидон! – беше категорична и ясно даваше да се разбере, че място за преговори няма.

Немил-недраг, отхвърлен от всички състуденти, включително и от иначе много отворения Себастиан, се прибирах в лабораторията си и със страх и трепет чаках да видя с какво този път ще ме залее моят бидон.